SOCIO-PSYCHOLOGICAL ASPECTS OF MARKET EXCHANGE IN
INSTITUTIONAL ECONOMICS
Sedlarski, Teodor
Sofia University St. Kliment Ohridski, Faculty of Economics and Business Administration, Center for Economic Theories and Policies at Sofia University St. Kliment Ohridski
31 January 2014
Online at https://mpra.ub.uni-muenchen.de/55661/
MPRA Paper No. 55661, posted 26 Jul 2014 08:54 UTC
1
СОЦИАЛНОПСИХОЛОГИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА ПАЗАРНАТА РАЗМЯНА В ИНСТИТУЦИОНАЛНАТА ИКОНОМИКА
Доц. д-р Теодор Седларски
Стопански факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, катедра Икономика E-mail: sedlarski@feb.uni-sofia.bg
Резюме
Представени са някои неортодоксални аспекти на институционалния подход към пазарите като социални структури (институции). Демонстрирана е възможността за обогатяване на новоинституционалния анализ, основаван на концепциите за формални и неформални норми, имуществени права, транзакционни разходи, ограничена рационалност и социални мрежи, чрез отчитане ролята на обществени феномени като властта, статусното съревнование и когнитивните предизвикателства на разширените възможността за избор. Придобитите с помощта на разширения институционален подход изводи са отнесени към проблема на дългосрочната устойчивост на пазарната обществена система.
SOCIO-PSYCHOLOGICAL ASPECTS OF MARKET EXCHANGE IN INSTITUTIONAL ECONOMICS
Theodor Sedlarski
Abstract
This article summarizes some unorthodox aspects of the institutional approach to the markets as social structures (institutions). Demonstrated is the possibility to extend the new institutional analysis, based on the concepts of formal and informal rules, property rights, transaction costs, limited rationality and social networks, considering the role of social phenomena such as power, status competition and cognitive challenges of the greater selection opportunities. The conclusions of the proposed extended institutional approach are related to the problem of the long-term sustainability of the market society.
2 JEL: A12, B52, B41, P16
Key words: open access societies, natural orders, status, relative income, happiness, impersonal exchange, embeddedness
Пазарна размяна и власт
Аналитичната рамка както на новата институционална икономика, така и на социоикономическия подход на Карл Полани, обобщен в по-ранна публикация в сп.
„Икономическа мисъл“ (Седларски, 2011), предоставят възможност за изследване на множество обществени феномени и взаимовръзки, оставащи традиционно извън полезрението на учените-икономисти.
Уилямсоновата (Williamson, 1975) дихотомия пазари – йерархии (водеща началото си от работата на Коуз – Coase, 1937; 1960) може да се разглежда в социологическа перспектива като признание за съществуването на области от социалните отношения, които не подлежат на пазарно регулиране1. В йерархично организираните отношения индивидите често не са рационално-пресметливи (оптимизиращи), тъй като изпълняват волята на висшестоящите в йерархията (доколкото максимизират нетната си полезност, те минимизират усилия за изпълнението на желанията на властимащия, т.нар. „клинчене“ от работа, англ.
shirking). Така с „йерархия” елегантно се избягва понятието за власт, оставено традиционно за разглеждане от социологическата наука.
В своята концептуална схема за историческото налагане на пазарната организация на обществените отношения като рационални сделки между равноправни индивиди със свободна воля новите институционалисти Норт, Уолис и Уайнгаст въвеждат разграничението на „общества с отворен достъп“ (англ. open access societies) към икономическите и социалните ресурси (като съвременните демокрации) и такива с ограничен (запазен само за малцина) достъп – например феодалните стопанства. За поддържане на необходимата представа (идеология, мисловен модел) за
1 “Но с оглед на факта, че често е заявявано, че координацията се осъществява от ценовия механизъм … защо е нужна организация? Защо са тези ‘острови на съзнателна [преднамерена] сила’? …” (Coase, 1937).
3
равенство в достъпа в модерните общества е нужна неперсоналност, безличност на отношенията в противовес на модела патрон-протеже или „връзки” в българската словоупотреба, които изкривяват равнопоставеността в достъпа, съответно доверието в системата. Докато последните са неразделна част от светогледа и социалния ред в традиционните общества на неравнопоставеност и открита йерархичност във взаимоотношенията между хората, в съвременните общества с отворен достъп се превръщат в повод за възмущение и са оценявани като ретроградни, примитивни явления. Политици, които не се придържат към принципите на безпристрастност и равенство в достъпа, биват отстранявани от политическия живот от избирателите.
Безличността на достъпа до публични блага2 като съдебна система, обществен ред, сигурност, налагане на изпълнението на договорите, защита на имуществените права и т.н. от своя страна намалява възможността на управляващите да заплашват или подкупват с отнемане или предоставяне на облаги на конкретни лица в замяна на политическа подкрепа и оттам увековечаването им на власт (подобно на ситуацията в обществата със затворен достъп). Така в концептуалната схема на Норт, Уолис и Уайнгаст кръгът от взаимоподдържащи се фактори на отворения достъп се затваря – при постоянно съществуваща държавна (макроинституционална) структура и конституция индивидите получават политическа и икономическа свобода от държавата (властимащите в конкретния момент) за действие, икономическо и политическо сдружаване, а следователно се осигурява конкуренция. Властимащите имат стимули да спазват правилата, за да бъдат преизбирани. Постоянно съществуващата държавна структура е задължителна за дългосрочното осигуряване на неперсонален законов ред – гарантиране на права за всички граждани и дълъг живот на организациите, съставляващи гражданското общество. Тъй като вече не е необходимо сделките да са между лично познати лица (доверие чрез вграденост в социални взаимоотношение или най-малко разпознаваемост на контрагента с цел достоверна заплаха с ответни действия – физическа разправа или социални санкции, срв. с McMillan, 2002), то размяната достига огромно разпространение – брой сделки и обеми, а с това се засилва разделението на труда и специализацията, от там производителността, икономиите от мащаба и възможностите за потребление на стоки и услуги (North/Wallis/Weingast, 2009, с.113-122).
2 Например социалните помощи или помощите за безработни се предоставят на лица, които отговарят на формалните критерии, а не на такива с връзки или протекции от патрон в администрацията (авторите дават като пример за корупция индийската бюрокрация, продаваща правата за получаване на помощи - безплатна храна - на готовите да платят най-много, North/Wallis/Weingast, 2009, с.113).
4
В действителност обаче властта на едни индивиди над други прониква и доминира представяните от икономистите като пазарни (равни, конкурентни) отношения (вж. взаимоотношенията на големите корпорации с техните контрагенти у Гълбрайт или „пазарните” транзакции на компаниите на руските олигарси). Един разширен новоинституционален анализ като предложения тук би бил отправна точка към интердисциплинарно изследване на институционалните характеристики на конкретни пазари и национални стопанства, където голяма част от случващото се може да бъде обяснено с извъникономически (във формалисткия смисъл на Карл Полани3) фактори.
Аргументът за неравенството между пазарните участници бива пренесен от съвременния американски политолог Франсис Фукуяма на макроскопичното равнище на националните култури. Например японското общество често е характеризирано като основано на йерархични социални връзки, където отношенията между индивидите са по правило видимо неравни, в множество случаи патерналистични. За кариерния напредък обикновено е необходим патрон, който да подпомага младия служител (клиент). „Бащинската” роля, позната от традиционното семейство, се запазва в стопанската дейност и политиката4. С други думи дори в днешна Япония демокрацията и пазарът са само привидно същите като в западните стопанства – на политическата сцена решенията се вземат от старши функционери на единствената избираема партия без публични дебати, като този механизъм е одобряван от обществото. Не е трудно да бъдат открити прилики с Китай, но и със съвременна Русия. В световното състезание на култури, което Фукуяма предвижда в бъдеще, подобни ”царства на почтителността”
(моделът на „добрия деспот”) могат да се утвърдят като алтернатива на западния
3 Връщайки дискусията за пазара към корените й (класическата и Марксовата политическа икономия), Полани издига създаването на нов подход към пазарите като „основна интелектуална задача в областта на икономическите изследвания” (Polanyi, [1957] 1971, с.270). Целта е да се избегне „икономистичната заблуда” (“economistic fallacy”), която приравнява стопанството с пазарния механизъм. В представата на автора, икономическият живот е неразделно вплетен и подчинен на социалната структура на обществото.
Полани определя ортодоксалното виждане за „икономическия проблем” (economic problem) – избор на приложение на оскъдните ресурси – като „формалистично”. За него същността на стопанството се състои по-скоро в осигуряването на физическа среда за поддържане на човешкия живот. Освен това оскъдността и изборът не предполагат непременно пазар, както свидетелстват различните алокативни механизми, съществували преди него (срв. с Ankarloo, 2002, с.6). Да се разбере стопанската история от формалистични позиции е невъзможно, тъй като „… да се ограничи сферата на икономическото до специфично пазарни феномени означава да се отстрани от сцената огромната част от човешката история”
(Polanyi, 1977, с.6; Седларски, 2013а).
4 Наред с това липсва западният тийнейджърски бунт срещу родителите, индивидуалното изтъкване се наказва, работи се за груповата чест. Според Фукуяма, на Запад тъкмо тези добродетели са били оборени в епохата на Лок (включително безусловния автортет на родителите) и е била наложена егалитарна (пазарна) обществена система на тимотична (за признание, социален статус) борба на всеки с всекиго (Фукуяма 2006, с.307-308, 326).
5
либерализъм, включително от гледна точка на икономическа целесъобразност (Фукуяма, 2006, с. 323-330).
Негативни социалнопсихологически ефекти на пазарната размяна
Подобно на Полани и Вебер, в своята книга „Краят на историята и последният човек”, Ф. Фукуяма поддържа тезата, че свободният пазар, основан на неограничена физическа и социална мобилност, разгражда местните идентичности (съсловни, родови, съседски), традиционни норми и лични връзки и с това сам заплашва своето съществуване (Фукуяма, 2006, с.425-429). Докато при зараждането си либералният пазарен ред е бил подкрепян (бил е „вграден” в система) от идеи и норми извън себичния интерес на участващите индивиди, включително от вярата в свръхествествено възмездие за престъпването им след смъртта5, в съвремието ролята на такава външна институционална рамка е осигурявана единствено от принудителната власт на държавата. Фукуяма предлага обяснение на наблюдаващия се, според него, общ спад на морала в модерното либерално общество: моралните норми имат значение, единствено при правдоподобна заплаха за тези, които ги нарушават (например остракизъм или придаване на по-нисък социален статус), но либералното кредо признава равна стойност на всеки индивид или малцинство и с това лишава моралната оценка на колектива от реално значение в живота на пазарните участници. Анонимните сили на търсене и предлагане, формирани от решенията на множеството равнопоставени пазарни участници, са вече тези, които подчиняват житейския път на отделната личност (срв. с понятието аномия у Дюркем).
Идеята на Фукуяма може да бъде продължена. В пазарното общество експлицитната власт с ясно видима йерархична структура (например старейшина – племенни членове, цар – поданици, феодал – крепостни селяни) бива сведена до минимум, но тя е заменена с имплицитна власт на всекиго над всекиго друг. Ако даден индивид желае да придобие определени възможности за консумация, той е подчинен на вкусовете на останалите, тъй като трябва да им предложи в замяна (чрез пазара) продукт на своя труд или умствени усилия, които те биха потърсили. Диктатът на мнозинството, характерен за политическата форма на демокрацията, е пренесен в стопанския, а това означава всекидневния, неполитичен живот. Макар всеки индивид
5 „Капиталистическият просперитет е възможен заради здравата трудова етика”, наследена от
„призраците на мъртвата религиозна вяра” (Фукуяма, 2006, с.438). Фукуяма има предвид протестантската житейска етика, описана във връзка с налагането на капиталистическите обществени отношения от Вебер (2005).
6
поотделно да участва във формирането на правилата чрез политическия процес, веднъж приети от мнозинството правилата (законите) стават задължителни за него и отклонението от тях бива санкционирано. По аналогичен начин, независимо, че пазарното търсене да бива формирано от предпочитанията на всеки отделен индивид, веднъж установило се на пазара то се явява „закон”, на който индивидът трябва да се подчини, ако не иска да бъде санкциониран икономически – чрез лишаване на доход.
В социалнопсихологически план този процес допринася за намаляването на непринудеността в ежедневните човешки взаимоотношения. Всеки срещнат непознат вече разполага с „власт” да определи чрез своето мнение (предпочитания) „пазарния успех” на дадена личност – степента, в която личността се „продава” добре на обществения пазар в най-широк смисъл. Оттук темата за независимостта от другите придобива особена важност в ценностния дебат на капиталистическото общество.
Докато в традиционната йерархична обществена организация съществуват съвместно зависимостта в житейски план от властимащия (владетеля) от една страна, и независимостта от останалите (равните) в определянето на ежедневните дела, от друга, то при пазарната организация на социума границата между властимащия владетел и обикновените останали е размита, поставяща индивида винаги „нащрек” за мнението на отсрещната страна. Съответно стремежът към материална, а оттам и към социална независимост се конституира като желана (и легитимна) житейска цел в пазарните икономики6.
Подобна социалнопсихологическа перспектива към пазара е характерна и за опитите на икономистите да дадат обяснение на често невежливото отношение на хората един към друг в големия град. Те могат да бъдат обобщени като: 1) много малка вероятност за „повторение на играта” със същия, случайно срещнат индивид, за да е рационално очакването за възвращаемост на усилието (любезността) в бъдеще и 2) алтернативната цена (opportunity cost) за всяка отделена минута за разговор с непознат е твърде голяма в градовете с множество възможности за получаване на висок доход („времето е пари”) (срв. с Frank, 2007). И двете обяснения се вместват в парадигмата на рационалния избор (rational choice paradigm) – вежливостта е следствие от рационална пресметливост. Тезата на Смит за „невидимата ръка” идва да даде основание на подобен възглед към морала: егоистичният интерес води до рационална незаинтересованост от делата на останалите, което обаче в крайна сметка е в тяхна
6 Вж. за социалнопсихологическите последствия от така породения индивидуализъм Паспаланова (1999).
7
полза, понеже ако всеки се концентрира напълно върху извършването на собствената работа, то всички ще разполагат с най-много възможности за потребление.
Увеличаването на потреблението се конституира като морален принцип. Но тъй като потреблението в много отношения няма естествени граници7, то представлява в по- голяма степен заробващ социален императив, отколкото съблюдаваните традиционни норми на благоприличие, изискващи поведение в определени граници, а не максимизация на резултат8 (срв. с Вебер, 2005; Фром, 2004).
Друг малко изследван социоикономически аспект на пазара очертават аргументите на американския психолог Бари Шуорц (Schwartz, 1994; 2004). В работата си, стояща близо до модерното изследователско течение „икономика на щастието”
(happiness economics), авторът разглежда деструктивната роля на приложението на пазарна логика към функционирането на институции, които преди са стояли над (извън) пазара като правото, медицината, спорта. Влошаването на емоционалното състояние на гражданите на най-развитите икономики, „епидемичната депресия”, въпреки привидното увеличаване на качеството на живот, Шуорц обяснява, използвайки концепции на границата между икономиката и психологията. По-големият избор, който пазарното стопанство дава на индивидите при консумацията, кариерната и житейската реализация, според автора е парализиращ за съвременния човек. От една страна този ефект се дължи на силно увеличените (транзакционни) разходи за вземане на решения (набавяне на информация за цени, качество, специфични характеристики) в ситуации, които преди не са изисквали подобни инвестиции на време и усилия – като
7 Срв. с описанието и предвидените социални последици на т.нар. хрематистика (стопанска дейност с цел неограничена парична печалба, а не за задоволяване на естествени потребности, както в случая на ойкономията, oikonomia) у Аристотел.
8 Вж. концепцията за satisficing: отслабено допускане относно (ограничено) рационалното човешко поведение (bounded rationality) – вместо към максимизация на полезността индивидите се стремят към достигане на определени, считани за достатъчни нива на собствената полезност, спестявайки (транзационни) разходи за максимизацията (вж. Simon, 1955; Williamson, 1993; 1985, с.11). За сравнение, неокласическият homo economicus максимизира полезността си като претегля предимствата / недостатъците на достъпните възможности за действие (изчислява разходите и ползите) като отчита и пропуснатата изгода от неосъществени алтернативи (алтернативни разходи), дисконтира очакванията за бъдещи ползи / разходи и взема под внимание наличните рискове / вероятности за сбъдване на събитията. Философска основа на идеята за „икономическия човек” е хедонистичната представа на Бентъм за удоволствието като цел на живота. При всяко действие индивидът преценява резултатното удоволствие или болка и извършва само действията, които носят повече удоволствие от болка (вж. Фром, 2004, с.160). Този вид „психологическо счетоводство” образува и до днес ядрото на микроикономическата теория - така формулирана, тезата на Бентъм може да бъде непосредствено открита в теорията за очакваната полезност на фон Нойман и Моргенщерн. През последните десетилетия концепцията е доразвита в интердисциплинарните изследвания на границата между икономиката и когнитивните науки (вж. работата на нобеловия лауреат Д. Канеман и на A. Тверски).
8
пазаруването в супермаркет или на битова електроника9, но също и при житейски решения като избора на образование и дори времето и условията за встъпването в брак.
От друга страна, информацията за увеличения избор създава в съзнанието на индивидите това, което икономистите обозначават като алтернативни разходи. Всеки направен избор вече е свързан с (неприятните чувства по) претеглянето на всички пропуснати възможности. Аргументът може да бъде развит с твърдението, че емоционалната свръхпечалба – разликата между полезността в резултат на едно взето решение и най-добрата достъпна алтернатива непрекъснато намалява. А както твърди Шуорц, тя все по-често става отрицателна с разширяването на знанието за нови, пропуснати възможности. Така все по-големият избор води до повече разочарование.
То се причинява допълнително и от високите предварителни очаквания, които многото налични възможности създават във всяка ситуация.
От индивидуално психологическа гледна точка в този контекст е важно също изместването на съзнанието за контрола над случващото се в живота на отделната личност от външните обстоятелства (липса на избор) към самия индивид (широк избор и следователно лична отговорност и вина) в пазарната система, което е допълнителен фактор за формирането на съвременната индивидуалистична личност (срв. със защитаваната по-рано от Фром теза в „Бягство от свободата” – Фром, 2001). В този смисъл индивидуализмът може да се разглежда като следствие на устойчивата свобода да се избира самостоятелно в либералната пазарна организация на обществата10.
9 Вж. Coase (1937), бел. 2 на с.394: “Има определени маркетингови разходи, които могат да бъдат избегнати само при премахването на „потребителския избор“ и това са разходите на търговията на дребно (retailing). Възможно е тези разходи да са толкова високи, че хората да предпочитат рациониране (rations), тъй като допълнително придобитото количество от продукта [в този случай] си струва загубата на възможността им за избор“.
10 До допълнителни интересни изводи води социоикономическият аспект в анализа на институционалното развитие, свързан с ролята на разделението на труда за дивергенцията на индивидуалните „мисловни модели” (mental models, вж. Denzau/North, 1994) в обществата след индустриализацията („Втората икономическа революция” в понятийната система на Дъглас Норт). По- силното разделение на труда, специализацията, сложните разменни отношения имат за резултат различни реални опитности на отделните икономически участници (слабо свързани социални „микросветове”), а от там и различни идеологии („светогледи”). Докато споделяните от по-голямата част от населението представи улесняват налагането и поддържането на ясни, разбирани и приемани от всички (предимно неформални) правила, то, обратно, раздалечаването на идеологиите на отделни обществени групи или даже на индивидуално ниво водят до необходимостта от създаване на множество формални институции, съответно повече (транзакционни) разходи за следенето на тяхното спазване и принудителното им налагане. Възникването на идеологиите, следователно, е ендогенно за технологичното, икономическото и институционално развитие на дадено общество. При високи информационни разходи и стабилни относителни цени (т.е. като правило в ранните етапи на социално развитие) поддържането на съвместимостта между светоглед и правила е свързано с малки разходи, но с увеличаване на скоростта на социална промяна (чести изменения в относителните цени както в модерните общества) те значително нарастват. “Колкото по-силно е разделението на труда и специализацията в едно общество, толкова по- високи са разходите за измерване [специфициране] във връзка със сделките и толкова по-скъпо е
9
“Субектът на живеенето” е вземащият решенията индивид – в противовес на колективистичните общества, където възприеманият субект на живота и историята са групите11.
Пазарното съревнование за статус
Обяснения като горните на негативни социални и психологически развития вследствие на наложената пазарна организация на човешките отношения обаче пропускат позитивния елемент в мотивацията за участие в пазарното съревнование.
Големият психологически прелом, който пазарното стопанство успява да постигне, е промяната в традиционната (природна) нагласа на човека от спестяване на усилия към желание за максимизация на дохода и потреблението с цената на отдаване на енергия за работа12. Полани, освен че изцяло пренебрегва положителния ефект върху общественото благосъстояние и икономическото развитие на тази промяна в дългосрочен план, пропуска да отчете и факта, че наред с негативния стимул на глада и социалната несигурност, при пазарите съществуват удовлетворението и материалната награда от успешните усилия в конкурентната борба13. Пропускът на Полани е
изработването на ефективни морални или етични норми на поведение” (North, 1988, с.57). В така представената схема разделението на труда и специализацията се явяват първопричина за широкоразпространения социално-психологически феномен на индивидуализма в капиталистическите общества и установяват посоката на причинната връзка от икономическо развитие към индивидуализъм (а не обратно), което може да се приеме за опит за разрешаване на дългия спор в социалните науки по темата (вж. за противоположната позиция работите на Хайек, Грайф и Хофстеде) (Седларски, 2009).
11 Подобна социалнопсихологическа промяна очевидно отнема продължително време при прехода към пазарна икономика, където личната отговорност за собствения житейски път и взетите решения се възпитава постепенно в съзнанието на индивидите от новите условия.
12 В своя анализ на съвременното индустриално общество Е. Фром въвежда термина „социален характер”: „Социалният характер има […] задачата да оформя енергиите на членовете на обществото по такъв начин, че тяхното поведение да не е резултат от съзнателното решение дали да следват, или да не следват социалния модел, а да е резултат от желанието им да действат така, както трябва да действат […]
според изсикванията на културата.” (Фром, 2004, с.92). Капиталистическата обществена система
„трябваше да моделира човека така, че да иска да даде по-голямата част от енергията си за работа, да придобие дисциплинираност, по-конкретно стремеж към ред и точност, в степен, каквато не е била позната на повечето други култури. Не би било достатъчно, ако всеки индивид трябваше всеки ден съзнателно да взема решение, че иска да работи, да бъде точен и т.н., тъй като всяко такова съзнателно обмисляне би довеждало до много повече изключения, отколкото би могло да си позволи гладкото функциониране на обществото.” (пак там). Според Фром заплахата и принудата не могат да постигнат ефективността на интернализираните (неформални) норми при организирането на високоразвита индустриална система (с.93). В светлината на новоинституционалната теория концепцията за
„индустриалния” социален характер (възпитанието на ред, точност у членовете на социума, срв. с ролята на протестантството за този процес у М. Вебер) може да бъде определена като механизъм за намаляване на съвкупните транзакционни разходи при функционирането на пазарната икономика.
13 В книгата „Капитализъм, социализъм и демокрация” на Й. Шумпетер проблемът за стимулите за производствена ефективност в отсъствие на пазар също се явява второстепенен. Двете централни икономически функции на конкуренцията, традиционно изтъквани в литературата, могат да се обобщят като: пазарно изчистване (във Валрасианската традиция) и принуда към ефективност (в Австрийската традиция). Шумпетер заема оптимистична позиция относно възможността изчистващата функция на
10
запълнен, разбира се, от множество либерални икономически, политологически и философски съчинения, включително споменатата по-горе книга на Фукуяма (2006). В нея наред с отрицателните, авторът разглежда детайлно положителните психологически мотиви за участие в пазарната конкуренция като динамичен фактор за развитието на либералната капиталистическа система. И дори обосновава тезата, че комбинацията от либерална демокрация и пазар, предлагаща значителни предимства едновременно при удовлетворяването на желанията за потребление и амбициите за признание и житейско самоосъществяване в сравнение с алтернативните варианти на обществена организация (срв. с представата за общества с отворен достъп у North/Wallis/Weingast, 2009 в противовес на тези в естествено състояние /англ. natural state/), може да се окаже евентуална „крайна точка на историята”. От такава перспектива устойчивостта на капиталистическата пазарна система би могла да бъде обяснена с помощта на концепцията за социална игра („потлач”, съревнование, вж.
Хьойзинха, 2000; Frank, 1985, с.10), която изцяло „поглъща” вниманието на членовете на обществото.
Предимно философската аргументация на Фукуяма относно тимотичния (състезателен суетен, търсещ признание) характер на конкуренцията (срв. с Фукуяма, 2006, с.270) получава специфична микроикономическа трактовка в работата на Р.
Франк (Frank, 1985). Изхождайки от методологическия индивидуализъм14 като основно
пазарите да бъде заместена при централно планиране чрез точни изчисления на бюрократите. Що се отнася до втората функция, по мнението на Шумпетер е възможна промяна в мисловните навици, която да доведе до ефективност (чрез потискане на опортюнистичното поведение) и в бюрократичната организация. За целта трябва да се изгради среда, създаваща символни стимули (като наградите и почестите в армията), които да породят конкуренция по подобие на съревнованието за пари в пазарните икономики (Egidi, 1996, с.8). Фукуяма (2006, с. 314-315) подчертава в тази връзка, че в японското и други колективистични азиатски общества идентифицирането с компанията и нацията е нефинансов тимотичен стимул за усилена работа за тях. Пожизнената заетост, обратно на либералните твърдения (че материалната осигуреност унищожава пазара, премахва „жилото” на несигурността и намалява усилията) тук, обратно, води до по-интензивен труд (вж. особено близостта с концепцията на идентичността като мотиватор у Akerlof/Kranton, 2005). Последното може да се разглежда като подкрепа за културологичната теза, че либералните икономически и политически доктрини са само рационализация на присъщи на западните общества културни склонности: с отслабването на религиозната (протестантска) етика на „аскетизма в света” (срв. с Вебер, 2005) мотивацията за труд може да се осигури единствено чрез изкуствено поддържаната в пазарната система материална и социалностатусна несигурност, както и с желанието за потребление. Проблеми възникват при прилагането на подобен подход в незападни общества, където населението трябва да бъде „приучено” на индивидуална пресметливост при прехода към пазарна икономика, а религиозни предпоставки, осмислящи полагането на усилен труд и натрупване на капитал, липсват (Фукуяма, 2006, с. 316; Колев, 2002, с.91-99;
Владимиров, 1999).
14 Което отличава подхода му от по-ранните приноси със социологически уклон в тази област на Веблен, Гълбрайт и др. Например Фукуяма (2006, с.270) се доближава плътно до Вебленовата и Галбрайтовата концепция съответно за leisure society или affluent society – в неговата трактовка трупането на собственост е резултат от тимотичен стремеж към признание в комбинация с желание за потребление (тъй като потреблението в съвременните развити общества е много над „естествените нужди”, то може да
11
допускане в традиционния икономически анализ, Франк успява да разкрие в лицето на имплицитните пазари на социален статус изцяло нов за неокласическата икономика вътрешен теоретичен пласт, обясняващ както конкурентното поведение, така и привидните отклонения от него на реално функциониращите пазари.
Три прости презумпции стоят в основата на изгражданата от Франк теоретична рамка: 1) във всяко състезание може да има победител, само ако в него има и губещ; 2) мерки, които предоставят еднакви предимства за всички съперници в състезанието (или ги ощетяват еднакво) не оказват влияние върху очаквания краен резултат (класирането в играта); 3) участието в много от важните съревнования е на доброволни начала (Frank, 1985, с.4). На макроскопично, социално равнище това означава, че в пазарното стопанство като състезателна организация на човешките отношения по повод на материалното благополучие винаги ще има по-заможни (победители) и по-малко заможни (губещи). Промяната в средния стандарт на живот в дадено общество няма да измени основните правила на играта. Авторът привежда доказателства от изследвания в природните науки, че в човешката нервна система е заложено вниманието към ранга (относителния статус в групата), точно както при другите висши бозайници.
Еволюционното обяснение е, че високият статус дава предимство при достъпа до оскъдни ресурси, които са на разположение на групата и с това повишава вероятността от предаване на гените на притежаващите го индивиди. Локалният статус (в непосредственото обкръжение) е добър ориентир за енергията, която всеки следва да изразходва при набавянето на необходимите за оцеляването ресурси. Ако във всяка ситуация индивидът инвестира максимална енергия, скоро ще се намери лишен от сили (които обикновено са му жизнено необходими в кратки критични моменти). Ако обаче пести прекалено много усилия, е вероятно да попадне в по-долна статусна група, поставяща го в неблагоприятно положение при достъпа до групови блага.
Доминантната стратегия тогава ще бъде съобразена с усилията, които полагат другите, намиращи се в пряка конкуренция с него. Според Франк, както еволюцията е развила несъзнателни реакции на животозастрашаващи ситуации, които са прекалено важни, за
се обясни главно със социално-статусни фактори). Всъщност темата за статусното измерение на потреблението присъства нерядко в икономическите съчинения, но от научната общност рядко й се приписва приоритетно значение (факт, който не успява да промени и самата работа на Frank, 1985).
Например Дюзенбери (Duesenberry, 1949) пише, че т.нар. „демонстративни ефекти” (demonstration effects) карат хората да имитират потребителските навици на стоящите над тях в доходната йерархия.
Лайбенщайн (Leibenstein, 1950) анализира т.нар. „снобски блага” (snob goods) и „ефекти на принадлежността към кликата” (bandwagon effects). Срв. с изследванията върху значението на относителния доход в противовес на промяната в абсолютния на автори като Easterlin (1973); Hirsch (1976); Scitovsky (1976, гл.7); Thurow (1980); Layard (1980) и др., вж. Frank (1985, с.33).
12
да се оставят на разпореждане на съзнателно равнище (срв. с телесните реакции „бий се или бягай”; симптомите на глада и пр.), така в подсъзнателната област е останало автоматичното реагиране на статусни сигнали и непрекъснато приспособяване на относителния статус в групата.
Тъй като човекът е социално мобилен, осъзнато или (по-често) несъзнато индивидите избират своите референтни групи (работно място, учебно заведение, членство в клубове, приятелски кръгове) така, че статусните им предпочитания да бъдат задоволени. Понеже последните се различават, между икономическите участници възникват имплицитни пазари за лидерски и подчинени позиции в съответните групи15. Пазарът на статус съществува и поради факта, че сравнението с близкото обкръжение има много по-голямо психологическо значение от това с далечните или абстрактните групи (вж. отново горното биологическо обяснение; ако съизмерването би било глобално, индивидите не биха имали стимул да променят тесните си социални групи, за да повишат статуса си16). Например, когато определят себе си като бедни или богати, хората в развитите страни обикновено не се сравняват с тези от третия свят, а с живущите в своя квартал. Новината, че известен милионер е реализирал огромна печалба, засяга възприемания личен относителен статус много по-малко отколкото незначително намаление или повишение на заплатата на колега на работното място (Frank, 1985, с.7-27).
В тази перспектива социални явления след прехода към пазарно стопанство в Източна Европа като носталгията към социализма са лесно обясними: предишното равенство в доходите е предпочитано от статусна гледна точка от част от индивидите, които – дори с по-високи абсолютни реални доходи днес – усещат понижение в относителната си статусна позиция спрямо други, станали по-заможни, членове на близкото си обкръжение. Още в социалистическия период достъпът до западни стоки и по-високия стандарт на живот създава проблеми поради неблагоприятното сравнение с местните. На този по-ранен етап тъкмо нарасналите желания, породени от сравнението с капиталистическите икономики, водят до недоволство от социалистическия стандарт на живот и относително бързото решение за замяната му с пазарна икономика.
Иронично, след началото на прехода, недоволството от новата обществена система
15 Участниците на подчинени позиции могат да изискват от елита на групата компенсации под различна форма, тъй като без тях не би имало и лидери (според 1.) ). Лидерите биха направили този разход, ако оценяват по-високо от него целостта на групата, т.е. своето водещо положение в нея. Поради последното обстоятелство подчинените позиции, също като водещите, имат („пазарна”) цена.
16 Подобно на групите във футболните първенства те избират да се състезават в групи, изискващи по- големи или по-малки усилия (цена) за постигането на локална победа (статус).
13
обаче расте още по-бързо, тъй като стандартът на живот в развитите стопанства и на бързо станалите заможни членове на собственото общество се е превърнал вече в непосредствена база за сравнение (срв. с Фукуяма 2006, с.198).
Така теоретичните заключения в книгата на Франк „Да избереш правилното блато” са в съзвучие с все по-големия брой емпирични изследвания в икономиката на щастието, които последователно установяват, че не номиналните стойности на дохода определят субективното усещане за благосъстояние, а относителното им ниво17 (Седларски/Панайотов, 2013). Конструираните и пресмятани от различни автори индекси на щастието не показват нарастване в развитите западни икономики (САЩ, Великобритания, също Япония) въпреки драстичното повишение в средните доходи, качеството на потребяваните блага, условията на труд, здравния статус и т.н. през последните 50 години. (Easterlin, 1973; Scitovky, 1976, гл.7; Тофлър/Тофлър, 2007, с.336; Фукуяма, 2006, с. 246-247).
В тази връзка може да бъда приведена и по-ранната теза на Дж. К. Галбрайт за идеологическия характер на убеждението, че потреблението на по-голямо количество блага води до житейско щастие и на конституирането му като основна цел на индивидуалните усилия в пазарното общество. Културологични изследвания като това на Р. Ингълхарт също отхвърлят материалното развитие като самоцел: “Отвъд определен праг от доход на глава от населението, по-високите доходи намаляват ръста на субективното благополучие” (Inglehart, 1997, с. 38). Както твърди Таунсенд (Townsend 1979, с.17-18): „Всяка строга концептуализация на социалното определяне на нуждата унищожава идеята за абсолютна нужда …”. Още Маркс пише, че потребностите се увеличават с нарастването на производителността на труда, а за щастието е необходим баланс на потребности и възможности за производство. В съвременните общества желанията изпреварват възможностите, въпреки бързото нарастване на последните (Фукуяма, 2006, с. 198; Frank, 1985, с.32-33; Sen, 1983). Дори вглеждането в първия закон на Госен за намаляващата пределна полезност от потреблението може да подскаже илюзорността на хедонистичния идеал на консуматорското общество (щастие чрез максимизация на потреблението). В историята големите култури са се отличавали именно с ефективни решения (светогледни системи, философия, религия) за ограничаване на непосредственото задоволяване на желанията и постигане на дългосрочно житейско удовлетворение.
17 Авторът шеговито дефинира богатството като всичко, което е с поне 100 долара повече от годишния доход на мъжа на сестрата на собствената съпруга (Frank, 1985, с.5).
